Градът на слънцето

Понякога стаята е широка, понякога тясна. Просторна е, но ако помислиш, че ти харесва, започва да те притиска с ниския си таван. Тапетите й са мръсни или сиви, а цветята по него са зелени или изхабени, а понякога изобщо не са цветя. Когато вървиш в стаята тя се променя. Остава назад. Едната й стена, която би трябвало да стои пред мен, липсва. Може би я беше съборило онова нещо, което събори целия град. Другите три стени ме избутват към общия гроб на срутените сгради. Там, където беше тя. Там имаше пропаст. Там имаше въздух. Два стола на ръба на стаята. И там беше ти. Бяхме ние. Седяхме на последните два здрави стола и бяхме последните двама болни хора. И говорехме. Не за това, което се беше случило с нашия град. И нашия свят. Може би се беше случило прекалено отдавна. Ти ми обясняваше колко много не ме обичаш, а аз те слушах и клатех краката си над счупения град. И твоята ръка беше в моята. И моята ръка беше в твоята. И седяхме спокойни над града. А слънце нямаше. Само прах. Плуваше бавно и за никъде не бързаше. Ти си мой приятел. Винаги когато слънце няма.