СЪН

СЪН

Сънувах сън, а в него – друг. И в този, другия, ме чакаше непознат, молещ прошка от всякаш забравен вече човек. На колене беше паднал, а асфалтът беше мокър от изсъхналите отдавна в очите му сълзи. И рани покриваха грубите светли ръце, и все едно плещите му носеха всичката болка...на дървесата, на тихия поток, на болното цвете, наблюдаващо безучастно съня ми. И молеше непознатият, тихо прошепвайки, нижеше паяжина от слова, обезсмислящи врявата преживяна и от мен, и от него, и от този пред когото беше паднал на колене. Думите капеха от устата му като капки роса, а падаха като павета върху ми. И всякаш мен обвиняваше с молитвата си към другия, всяка буква се отпечатваше като под индиго върху безцветната ми душа. А тя стана бяла, можех вече да я видя, бяла като чист болничен чаршаф. Молещият се спря да говори и отново потекоха сълзи от очите му...сини, мастилени. А другият ме погледна и в погледа му 92 дълбини ме примамваха да падна в тях. И изчезна...Останахме само аз и нещастникът просещ реабилитация за съвестта си. Изведнъж земята се сля с небето, облаците почерняха, а дървесата изчезнаха в тях. Видях всяко кътче от душата си за миг, като осветено от светкавица поле. Видях всичко и всички, запомних, припомних си всяка секунда, живяна преди и сега. И всички тези секунди оставяха по една рана върху ми.
Изправи се молещият се и паднах аз...на колене. Устата ми сама запроизнася молитвата. Сега аз просех милост, просех милост с чужди думи. Очите ми, отдавна пресъхнали, се напълниха със сълзи, мастилени...и намокриха напукания асфалт.