Там

Съзнанието ми е балон пълен с хелий, който се е изплъзнал от ръцете на дебело дете и самодоволно лети към своята гибел. Сънищата ми са се превърнали в обвивка на реалността, тънък слой прах, превръщащ всичко ново и блестящо в матиран спомен. Няма ме сред вас, съществувам самостоятелно единствено в собствените си мисли. Създавам образи, които да запълват празното пространство с успокояващ глъч, но не им дължа нищо. Не дължа нищо и на себе си, аз създавам и унищожавам реалността и не й позволявам да твърди обратното. Малкото, което имам е многото, което вие не притежавате. Щастието ми не ме интересува, защото нещастието не съществува в света, който съм създала за себе си.

Материята винаги се е опитвала да погълне потокът от чувства, идеи и мисли, които излизат от мен. Дебне ме, понякого ме притиска в някой ъгъл и изкопчва и последната капка емоция, която нося у себе си. След това ме няма...няма ме дълго време, понякога месеци...понякога година. Оставям се да бъда водена от материята, да ме върти из тунелите на бялата й реалност. По-лесно е така...там сте и вие, срещаме се с избледнели погледи, докосваме се с плътта, която мислим за своя. Разминаваме се убедени, че тове е единственото, което сме способни да направим щом съществуваме. Да се разминаваме по един или друг начин, докато настъпи смъртта ни.

Понякога, обаче се измъквам...незнам как...може би както балонът с хелий се измъква от ръцете на дебелото дете. Намирам процеп в материята, който ме води под черните лъчи на собственото ми съзнание...фантазиите ми разцъфтяват, погалени от тези така топли лъчи. Идеите ми политат в търсене на безкрая, обикалят вселената и се връщат при мен изпълнени с мъдрост. Сънищата ми превземат всяка капчица свободно пространство и разплитат в себе си красотата на мисълта. Плътта ми е черна, жива, истинска. Във вените ми текат чувства, кожата ми усеща всяко движение, всяка промяна на света. Тук съм, защото така трябва да бъде. Когато съм тук, всичко е на мястото си. Вас ви няма. Може би още се въртите в белите тунели, хипнотизирани от коварната материя. А може би и вие сте намерили своя процеп и сега сте на милион дни от мен, обвити в магията на сънищата, създаващи собствена реалност.

Незнам колко много или колко малко ми трябва за да отида там, така е до следващия момент в който материята ме открива. Може би аз й позволявам да го направи, за да ви срещна отново. Може би, ако не бяха студените бели туели, нямаше да разпозная топлите черни лъчи. Незнам и къде ще свърши всичко за мен...докато се разминавам с някой от вас или докато се радвам на разцъфтелите ми фантазии.

А няма и значение...Това съм аз. Това е малкото, което имам и многото, което вие нямате.